Кои сме, къде сме, накъде отиваме ?

Изложба на Светослав Милев

Откриване: 12 септември, 18.00 ч., зала“Сирак Скитник“

Ние сме камъните – обикновени камъни…

Бяхме някога безброй частици, понесени в безкрая от вихъра на Големия взрив.

После бе Сътворението: …- ден първи, ден втори, ден трети…

.. “На шестия ден взе Бог огън от пещта на гнева, и вятър повял от пустинята на невежеството, пясък от брега на себелюбието, пръст от нозете на вековете и сътвори той Човекът, и му даде сляпа сила що бушува в безумие и стихва пред страстните желания.

Сетне сложи в него живот – призрака на Смъртта“. *

Ние сме камъните… обикновени камъни…

Гласът ни е тих и нежен, като майчина песен, но и яростен и гръмовен излязъл изпод изтерзаната ни душа. Ключовата дума към нас се нарича мъдрост.

Орисани сме да бъдем заедно с него – Човекът, в съзидание и бран, да му бъдем градиво за дом, храм, пътища и мостове към други светове.

Топла човешка длан ни е докосвала и скрепила страстната целувка между железния чук и искрящия гранит.

По нашата снага той – Човекът, в образ и слово писа своята история, вгражда в нея послания и мъдрост.

Всичко велико и красиво е родено от поетичния порив на душата и ума на един човек, когото неговата надареност е отделила от обществото.

Едно прозрение свише е родило величието и славата на Вярата.

Една мисъл е построила пирамидите в Гиза, но едно чувство е разрушило древна Троя,

Плиска и Палмира, а една единствена дума е опожарила Александрийската библиотека.

Онова, което вековете отглеждаха чрез науката и изкуствата, дивият човек разруши с алчността и егоизма си.

И днес ние приличаме на праотеца от пещерите.

Единственото, което ни отличава от него, са машините, които сме изобретили за разрушение, и силата им, която използваме за изтребление.

• Човеко, мили мой глупако, открай време ти вървиш напред, вперил празен поглед в Нищото.

Един въпрос стои пред теб – Кой си? Къде си? Накъде отиваш?

Вървиш, но отговор не намираш. Търсиш Мъдростта, а тя стои пред теб и те зове, но ти я отминаваш.

Търсиш мъдростта в пустинята, напоявана от реки от кръв, преследвайки миража на жълтия метал, но там в нея ще видиш и ще чуеш само черните сенки на вдовиците, сълзите и плача на гладните им деца.

Търсиш я в лоното на Властта, но не я намираш, защото тя е окована в тежките вериги

на алчността и лицемерието.

Търсиш я в храма на Науката и Познанието, но  тленната и плът е заключена в крепостта на егоизма.

Търсиш я сред обширните поля на изкуствата, но там има само миг възторг и безкрайни страдания.

Човеко мили, прашинка малка в безкрая, когато стигнеш там на Оня бряг, спри, погледни нагоре.

Там, в синевата, ще видиш лъчистото сияние на Оня свята дума, векове дълбана в гранита – Свобода.

Светослав Милев

* – Джубран Халил Джубран 1883 – 1931,  Ливански писател и философ